Водният бик

Водният бик 

Автор: Кръстьо Джонов

Над селото се намираше най-голямото старопланинско езеро, над което се издигаше високият хълм Магура, в сърцето на който подземните води бяха издълбали най-широката и просторна пещера с много галерии и огромни зали.

Нямаше по-голяма пещера от нея в цялата страна. А в тази пещера отколе се бе вселил голям, крилат и огнедишащ змей. До хълма край езерото имало голяма раздвоена скала, из недрата на която извирала вода. Когато вечер излизал да пие вода, някои виждали в очите му да свети огън, а опашката му светела като огнено сияние.

Излезе ли да пие вода, пресушава езерото и единственото врело над селото.

Дълго време крилатият змей всявал само ужас и уплаха в селяните, но никому пакост не беше сторил, докато един ден се разчуло, че змеят грабнал най-представителната мома на селото, когато тя пълнела менците си с вода на селското врело.

Грабнал момата и се оженил за нея. Не минало много време и на земея се родили близнаци: момче и момиче, но и двете били чудновати. Момчето имало тяло на човек, а главата му приличала на бик с големи рога. На челото си имало едно око и на тила друго око, за да вижда в две посоки.

Момичето било с глава на жена с разплетени коси, но тялото й имало вид на морска риба.

В пещерата имало много зали и дълги галерии, но змеят с жена си живеели в най-просторната и най-висока зала, по средата на пещерата, а децата се приютявали в прилепната зала, където хвъркали стотици прилепи, с които те се забавлявали.

Когато поотраснали, змеят разпределил владенията си между децата, като езерото с Милковските пасбища отделил на сина си, който напуснал пещерата и се вселил в езерото, та се превърнал във воден бик.

На дещря си, която била кръстена Суша, змеят подарил всички кладенци, извори и чешми, да ги владее и да живее като самодива из горите около езерото. А по това време по Магурата и околността виреели вековни дървета от дъб, бук и бряст.

Заселила се тя в горите, скитала по самодивските сборища, дружала с русалки и други самодиви, които вечер по месечина излизали на поляните и играели самодивски танци.

Едва децата се отделили от пещерата и със змея и жена му се случило нещастие. Земята се разтърсила, могилата се заклатила като пияна, а пещерата се залюляла като кораб в бурно море, и в залата на срутището, където живеел змеят, таваните се продънили, стените се процепили и под тежестта си затиснали и змея и жена му.

От този земетръсен ден народът повече не видял змея, но над селото се появила друга напаст.

В късните вечери и потайните доби, горе над селото около езерото се чувал страшен рев на бик. Някои в страха си разказвали, че видели грамаден бик с големи рога, да се явява в Милковската поляна, край скалата, от която извирала водата. Други разправяли, че е някаква водна птица или някакво друго водно животно, което реве като бик, но никой не проумяваше каква може да бъде тази беда.

Около езерото се намирали най-добрите пасбища — Милковските поляни. Там пастирите изкарвали селската чарда да пасе. Но от ден на ден селският добитък започнал да чезне. Днеска на едного кравата липсва, на другиго вол изчезне, докато започнали един по един да се губят и селските бици. Една вечер пастирите забелязали, че щом добитъкът се отправи към Милковските поляни, от езерото излизал някакъв страшен бик, спускал се сред чардата и почвал борба с първото добиче, което се изпречи пред него. Свирен рев и мучене се чувало, страхотни пъшкания и блъскане на рога и глави. Със зъби, копита и рога погубвал най-силните си съперници, като с един удар ги намушвал на яките си рога и през глава ги захвърлял в езерото. Тогава започвал да реве, та земята се тресяла. Пастирите го нарекли водния бик. Дето стъпал, тревата не никнела. А когато се разсърдел, надумвал сестра си Суша да спира водите по кладенци, чешми и извори и настъпвала страшна суша, глад и болести по хора и добитък.

Пастирите се видели в чудо какво да правят. Започнали да събират добитъка заедно и го откарвали вкупом в Милковските ливади, където пашата била и богата, и свежа, и зелена от близостта на езерото.

Между пастирите имало един стар говедар, който видял много злини, но такова чудо било незапомнено. Често той мъдро говорел:

— Доброто добро не паща, а злото зло го не хваща. Така на зла круша — зъл прът ...

__ __ __

По това време по селския път вървял пътник, гурбетчия, който се връщал от ломското село Расое. Било лятно време. Горещината напичала, тревата била изсъхнала и пожълтяла, чешмите пресъхнали, а изворче де къде видеше капка вода ие намирал. Изморен, той жадувал за вода, устните му съхнели и се пукали. Навлязъл в малка горичка, минал покрай някакви шубраци, прекосил една поляна и на един завой видял белокаменна чешма с четири чучура, от които бликала бистра и студена вода. Отдалече той забелязал на чешмата седнала бабичка и в ръката си държала празна кратунка.

— Добър ден, бабо! — рекъл пътникът. — Много съм жаден ... подай ми кратунчето да пия вода.

Напил се момъкът жадно с вода, поизмил лицето си, поосвежил се и тогава бабичката го запитала:

— От къде си, сине, и къде отиваш?

— От Раяновци, бабо. Бях измикяр из ломските села и сега се прибирам ...

— Щом си от Раяновци, пътят ти минава покрай рабишкото езеро?

— Там, бабо ... Ще мина покрай него. И ако не беше тази чешмица, мислех вода там да се напия.

— Отбий се тогава при моя брат! — замолила го бабичката. Кажи му, че ще правя сватба — син си женя — и ми трябва жито и вино.

— Ами къде е твоят брат и как да го позная?

— Моят брат живее в рабишкото езеро — отговорила бабичката. — Той е малко страшен, защото има глава на бик с рога. На челото си има едно око и на тила друго око. Но ти не се плаши. Зло няма да ги стори, щом аз те провеждам. Моят брат е страшен и силен и никой не може да го победи, но такива 6ици по света не се раждат. Но ти не се бой, зло няма да ти стори. Стигнеш ли брега на езерото, смело извикай три пъти:

Иха ... иха ... иха ... и брат ми ще излезе из водните дворци.

Пил вода младежът, умил се отново, поразходил се и тръгнал на път.

Не минал и стотина крачки и се замислил за тази странна бабичка, облечена в самодивска риза и с разплетени коси до петите. Обърнал се да я види още веднаж, но с ужас забелязал, че няма нито бабичка, нито чешма се вижда.

Сетил се, че това не е обикновена бабичка. Това е някоя магесница русалка или самодива. Дали от горещината не ми се привижда така мислил той, — но продължил пътя си и все мислил върху това, което му беше казала. Син си жени и иска жито и вино. Магия е, помислил той, но аз няма ла искам жито и вино, а камъни и дървета да й прати — и така неусетно стигнал край езерото, над което се издигал зашуменият купол на Магурата. Колебал се какво да прани, но се засрамил пред страха си.

— Та що за мъж съм аз — упрекнал се той, — да се плаша от един рогат човек? И без да мисли повече извикал три пъти:

— Иха ... иха ... иха ...

Разклатили се водите на езерото и след малко от водата се подало странно животно: ни човек, ни бик. То се приближило към младежа и запитало:

— Кой те провожда и какво искаш?

— Провожда ме твоята сестра — бързо заговорил младежът да надвие страха си. — Изпраща ти много здраве и ми поръча да ти кажа, че жени сина си и иска да й пратиш камъни и дървета, че ще прави къща в морето ...

— Добре — изревал бикът с нечовешки глас и се гмурнал отново във водата.

— Тръгнал младежът и едва изминал няколко крачки, обърнал се да види какво става след него, да не би това чудовище да му направи някое зло ...

Обърнал се назад и гледал, но не вярвал на очите си. Водата в езерото започнала да се върти и се надигала като стълб нагоре, като същинска водна вихрушка. А водната струя така се надигала нагоре като огромна гъба, че бързо затъмнила небето. Започнало да гърми. Светкавици и мълнии се блъскали по върха на Магура. Закапали едри капки дъжд, изредко, изредко и тупали по прахта на пътя, та се дигали облаци прах ... След малко започнала такава страшна градушка, че младежът едва успял да се скрие под дънера на един голям бряст. Хълмето на Магура побеляло. Ливнали от балкана мътни потоци и реки. Влачели дървета и камъни реките и ги отправяли към морето. Където минели, тези води затлачвали ниви и ливади, рушели къщи и обори, отвличали хора и добитък и превръщали плодородните поля в пустош и развалини ...

__ __ __

Като преминала стихията, слънцето отново грейнало и до вечерта гурбетчията се прибрал в селото си. Два дни минали, ала водният бик още не му излизал из ума. Върнал се той в село Рабиша и се цанил говедар със селската чарда.

Една вечер останал с пастирите и като видял как излиза водният бик, как реве, как се бори с добитъка и го унищожава, разказал случката с бабичката на чешмата, която му беше казала, че е сестра на водния бик.

И всички започнали да кроят планове, как да унищожат тази напаст за селото. Старият пастир тогава се намесил и казал:

— В чардата имаме един едър и рогат селски бик. Той е най-силният от всички говеда. Ще му изкавем златни остри рогове и ще му направим сребърни копита с големи шипове ... Силата ако е силовита, та не е вековита ... Който няма воля, всичко му е неволя ...

Като решили да изковат златни рога и сребърни копита, тръгнали по селото и де що имало златни и сребърни пендари и украшения, събрали от народа, защото напастта била обща. Отнесли събраното злато и сребро на майстор златар и му поръчали по мярка да изкове големи златни рога, остри като юнашки копия и сребърни копита с големи шипове.

Като станало и това, майсторът поставил златните рогове и сребърните комита на селския бик, а вечерта пастирите изкарали само него на паша в Милковските ливади.

Почакали, повъртели се, но водният бик не излизал. Тогава новодошлият пастир се спрял пред езерото и извикал три пъти:

— Иха ... иха ... иха.

Разлюляло се езерото, зашумяла водата, вълни заплислали по бреговете и след малко се показал водният бик. Като видял, че селският бик пасе в ливадата, ревнал, та Магурата се разтресла. Но когато видял блестящите златни рогове и светналите сребърни копита, ревът му станал още по-ожесточен.... Тогава пастирите, за да раздранят и предизвикат на борба селския бик, намушили го в бедрата с овчарски нож.

Пуснал се водният бик и почнала страшна унищожителна борба. Ревял бикът, ровел земята с копита, та пръст хвърчала чак до Магурата. Селският бик, раздразнен от нанесената рана, разсвирепял от болка, навел глава и като се пуснал напред, с един удар забил златните рогове в сърцето на водния бик. Разцепил го като с нож. От страшната смъртоносна болка водният бик изревал за последен път така силно, че скалата до изворчето се пръснала, а той паднал и издъхнал ...

Отървало се селото от бедата. Потекли чешми и извори, а врелото над селото и до ден-днешен лее бистри и студени води.

Сестрата на водния бик, горската самодива с тяло на морска риба в самодивска риза и с разплетени до летите коси, като научила за гибелта на брата си, изчезнала завинаги в гори галилейски ...

Оттогава настъпили спокойни и щастливи дни за село Рабиша.