Младенова бука

Младенова бука 

Автор: Кръстьо Джонов

Седнала на трикрако столче, забола дълга хурка в пазвата на своя сукман, пуснала тънка вълнена нишка, Въла Черчевето, мащеха на раяновския орел Младен Димитров, не даваше мира на своя мъж. Тази вечер тя искаше да научи от него всичко, което цели три години криеха от нея.

— Не знам, десет години с тебе живея. На девет години го сварих. Отгледах го като свое родно дете, а сега за него нищо не знам. Не знам нито где се намира, нито дали е жив или умрял. От хората слушам да казват, че юнак е станал. Дружина из гората водел. За турци страшилище бил. Видели го на бял кон през полето на Влахович. Срещнали го с брада, дълга до пояс. Чули да ехти гората от неговите песни. Разказвали как цели турски села били обезлюдени. Видели Младен с гола сабя да върви из полето, а след него триста юнаци с пушки на рамо. Закрилник на българите станал. Какво мислиш ти, дали на мен не е мило, дали и аз не бих се гордяла да знам, че това е истина, да знам, че Младен, мой Младен, на когото ризи шиех, Младен, когото хранех и гледах десет години, е наистина такъв юнак. Питат ме хората, смеят ми се в очите. Ти, казват, си майка, пък за него нищо на знаеш. А оная Митра от долната махала, гдето синът й избяга миналата година в балкана, тази сутрин на кладенеца гледа към мене и дума на жените:

— От тази трябва да се пази всичко, опасна жена е тя. Пък и Младен и той така казал: „Гледайте само, моято мащеха нищо да не разбере.”

— Какво мислиш ти, мога ли аз да живея повече с това недоверие в твоята къща? Не може повече, разбери! Искам и аз да зная нещо! Искам да зная поне жив ли е?

Едни казват, че отдавна турци по мегдани главата му носели. Други, че е жив и често тук в нашия дом, в Ошане идвал. Виждали го много хора, виждали го такива, които нито са го хранили, нито са го гледали. Не мога да го видя само аз.

Така е, доверие повече на чуждите. Доверие на ония, за които нашият войвода е само един млад момък на деветнадесет години. А как той стигна тези деветнадесет години. Знаят ли сега ония, които се ползуват с това доверие. Не, нали? Това зная само аз. Вярно е, карала съм му се по някой път. Разказват ония, които ме мразят, че и хляб не съм му давала. Това не е вярно. Не е вярно, ти знаеш. Гладен не съм го оставала. Разбира се, не съм му подлагала торбата да яде колкото си иска. Дете беше Младен, а на детето колкото хляб дадеш, целият ще го изяде.

Разбери! Ти си баща на Младен, а на мен си мъж. С теб аз живея толкова години, но не ако ти и сега не ми кажеш где е Младен, ако и сега свиеш рамене, то аз ще напусна твоя дом.

Бай Димитър се понадигна от леглото. Напълни обгоряла та си пръстена лула с лютив тютюн, драсна с огнивото, дръпна няколко пъти от лулата, изпусна черен дим през пожълтелите си ноздри и продума:

— То за доверие не е. Доверие ние тук в къщи си имаме. Що мащеха, що майка, хранила си го, обличала си го, гдето се казва, полагала си за него майчини грижи. Но жена си. Ще те викнат в конака. Ще ти скръцне със зъби оня мустакатият Асен и ти ще си кажеш майчиното мляко.

— Знам, така си и мислех. Мащеха съм. Страхувате се всички от мен. А знаеш ли ти, защо питам? Знаеш ли, защо искам да знам Младен где е и дали е още жив? Ето на, гледай! Тук в тази торба ризи и чорапи съм му приготвила. Чедо от сърце не съм имала, Младен за свой съм смятала, а вие всички ме отделяте от него. От тебе аз нищо не искам. Но занеси му тези неща и само това искам да му кажеш: „Твоята майка умря, но тази, която ти праща тези неща, почитай като майка.”

Ти си сам там в балкана при овцете. А аз тука по цели пощи не спя, цели нощи работя. Исках да му приготвя, да му ушия ризи, да му оплета чорапи. Знам там всички ще кажат: „Войводата ни, ако имаше рождена майка, като нас щеше всичко да има”.

... Мащеха съм аз, но съм жена. Ние, жените сме по-жалостиви от вас мъжете. Плача ден и нощ за Младен. Плача и сега, плаче сърцето ми.

Лицето на бай Димитър се разведри. Той стана. Взе шарената торба. Извади от нея хубаво ушитите ризи, с вкус нашарените чорапи, просълзи се и каза:

— Греши народът „лоша мащеха, зла свекърва”. Това се празни приказки в народния говор. Приготвила всичко с вкус и обич така, както би го приготвила оная, която го роди. После се доближи до Въла, погали я по косата и каза:

— Той е жив, жив е и ще живее, герой е той, нашият Младей. Нашият юначен син дружина в балкана води. Герой като него не умира. Триста души в раяновския балкан са под негова команда. Ще ида още утре там. Ще му занеса хубавите подаръци и ще му кажа: „Майка ти не оживя, но ти имаш друга майка, която милее за теб повече от родна майка.” Чак сега виждам колко много греши Младен, когато викаше:

„Ти тате, не вярвай на мащехата! Тя в нашия дом е чужди човек. Тя не обича нито мен, нито тебе, а колкото за мен, то аз ще имам майка, когато моята майка се върне от гроба.”

— Така говореше Младен, но той е млад и греши, ти и аз не трябва да му се сърдиме.

... Грешиш, синко, грешиш, ще се увериш още утре и ще трябва да я прегърнеш и да кажеш: „прощавай, мамо”. Разбира се, ще трябва да й се извиниш. Така правят всички хора. Малки и големи, когато са разбрали, че грешат. Така трябва да направиш и ти .... — развълнувано и унесено говореше сам на себе си бай Димитър.

Утринната мъгла като черен облак обви бащата на Младен. Леки капки роса, които се провираха през гъстата мъгла, го караха често да прехвърля шарената торба от дясното рамо на лявото, а с ръкава на дясната си ръка да изтрива овлажнените си побелели вежди и мустаци. Пътят беше доста дълъг. Клони, шубраци, балканът обрасъл, пътеките зашумени, всичко пречеше на стария баща да върви, да стигне по-скоро, да види своето чедо и да го зарадва. Миришеше на прясна букова шума. Къдролики поточета лудо скачаха от обвитите с мъх камъни н бързаха да се изгубят в дълбокия дол. Из мокрите клони изхвръхнаха подплашени сойки, крякаха зловещо и се губеха в гъстите дъбрави.

Не един път е идвал тука бай Димитър, но сега пътят му се струваше два пъти по-дълъг. Пръстта под краката му се ронеше. Големият чер калпак натежа доста. От оголената глава ое вдигаше пара. Навсякъде вода, а устата съхнат. Ето го и самото било, тук при голямата бука. Тук ще дойде Младен. Трябва само да се даде знакът. Да се изсвири три пъти с пръсти. Трябва да остави торбата. Да поразгледа и после да даде знака. Нали така му беше казано не веднаж. Помъчи се да изсвири, но не успя. Поседна. Трябваше да си отпочине, но и това не можеше да направи. Напъна сили и изсвири трикратно. Ехото повтори дадения знак. Наблизо от гората в южна посока затрещяха сухи клони. Едри капки роса заудряха по опадалата стара шума. Ето го и Младен. Той направи няколко крачки напред. Огледа баща си. Впи поглед в шарената торба и запита:

— Защо идваш по това време? Чия е тази торба. Какво носиш в нея? Почти едновременно бяха зададени всички тия въпроси.

— Ще ти кажа всичко. Не бързай! Майка ти ...

Младен, без да дочака пълния отговор, извади два пищова, гръмна във въздуха и извика: „Момчета, предадени сме, предала ни е моята мащеха!”

От всички страни заприиждаха турци. Заобиколиха голямата бука, до която стоеше подпрян войводата. Хайдутите ги заобиколиха. Започна се страшен бой. За късо време билото беше очистено. На него не остана да стърчи нито един червен фес. Но в този бой падна до голямата бука и войводата, който три години не даваше мир и покой на турците от връх „Миджур” до „Връшка чука” и устието на река Тимок.

Минаха години и векове от смъртта на войводата Младен. Вековните гори от Раяновския балкан се изсичат до сега няколко пъти. Буката, при която е паднал Младен, отдавна е обърната в пепел и дим, но всички, които отиват за дърва в този балкан или да пасат своите стада, си спомнят за героичните дни, през които е живял Младен Димитров, спомнят си за многото турски фесове, останали без глави.

Днес целият този балкан, където са станали последните сражения на Младен и четата му с турците, се казва Младенова бука. Деди, баби, бащи и майки разказват на своите деца и внуци за храбрата чета на Младен войвода и предателството на неговата майка-мащеха — Въла Черчевето.