Как се озовах на скалата, на която ме намерихте ли? Ще ви разкажа...
Беше вечер. Точно като тази. Пълната луна хвърляше своята бледа светлина навсякъде. Легнах си да спя, както обикновено.
Ала тя бе навън. Най-красивата жена, която можете да си представите. Няма такива жени в нашето село. И танцува божествено. Всяко нейно движение е покана да бъдеш с нея. А усмивката й така разтуптява сърцето, сякаш ще го пръсне, ако не излезеш. Не устоях. Последвах я. С танц ме изведе от селото. По някое време ме налегна умора да я следвам и се спрях. Огледах се. Всяка полянка и всяко борче по моя край аз зная, но тогава напразно се взирах познато да мерна. Тя ме бе завлякла на Самодивска поляна, дето денем я няма в гората и дето човек не влазя, освен за смърт. Аз добре че, по стар обичай оръжие все нося, че то пази и от вълци, и от разбойници, та веднага се присегнах за манарата, дето е на кръста ми.
Но в този миг самодивата изчезна сякаш никога не я е имало, а аз се събудих с вик посред бял ден на една непристъпна скала, на която единствено кози череп ми правеше компания...
Автор: torlak
Няма коментари:
Публикуване на коментар