Лилова глава — Стакевско врело

Лилова глава — Стакевско врело 

Автор: Кръстьо Джонов

Четири месеца не капна капка дъжд. Листата на дърветата изсъхнаха и започнаха да се ронят. От пресъхналите извори останаха само жабите, които сякаш бяха сушени на връв, за да си играе вятърът с тях. Около дълбоките кладенци прелитаха черни врани с широко разтворени клюнове. Изгладнелите и жадни псета страхотно виеха, търкаляха се по земята, за да разгонят рояка мухи, налепили се по оголените им тела.

Вечер небето потъмняваше. Едри куполести облаци сякаш нарочно закриваха лицето на бледия посърнал и нащърбен месец. Из под сгушените селски къщурки долиташе зловещ крясък на бухали и кукумявки.

Нощите бяха тъжни и задушни. След появилите се малки бели облачета веднага се спускаше със страхотно виене лудият горняк, който ги прогонваше зад балкана.

Сутрин от рано небето захлупваше вселената със своя огнен нагорещен връшник, а слънцето сипеше жарава върху всичко.

Земята изсъхна, напука се и замириса на препечен просеник. Скалите започнаха да се ронят. По пътищата вятърът носеше кълбета от сив и жълт пясък.

Хората от село Истатче, сега Стакевци се събираха на купища, разговаряха тихо, шушукаха нещо, клатеха глави и се скриваха в своите землянки.

Тази вечер слънцето залезе в облак. Запремятаха се от изток нови кълбести облаци. Светкавици започнаха да разрязват нагорещената гръд на небесния свод. Изви се страхотна буря. Заваля силен дъжд. А заедно с бурята и дъжда в селото налетяха като хали турски заптиета, водени от охранен турски военен чин. Лъскавите коне копаеха с крака, цвилеха и правеха тишината още по-зловеща. Жените и децата се изпокриваха, воят на псетата се усили. Кукумявките и бухалите млъкнаха. Глъчката в конака се оживи. От баирите с трясък към селото заприиждаха мътни поройни води. Вятърът от изток носеше сухи листа и оголени клони.

Из конака излезе селският кехая Ибро. Метна барабана през рамо, приглади черната си намокрена коса, нахлупи мръсния ален фес и заудря барабана.

Стакевчани долепили глави до запушените с парцали малки дупки-прозорци разбраха страшната новина:

— Заповядваше се на всички, които имат малки от осем до дванадесетгодишни деца момченца да ги заведат утре пред конака.

Селото занемя, като посечено. Само от време на време се чуваше от някоя землянка сподавен женски писък.

Бай Георги Николов притискаше с големия си обгорял десен палец едро нарязания качак с глинестата си лула и обикаляше дъсченото креватче, на което отдавна беше заспало десетгодишното му момченце Лило. После отиде в другата стая, запали жълта восъчна свещ, доведе жена си, паднаха на колене, прегърнали къдравата глава на своето единствено дете. Едри сълзи зачукаха от двете страни, смесваха се с капките от восъчната свещ и ставаха по-едри, по-светли. Тази картина продължи повече от час. Олюлявайки се, майката стана, отвори вратата и със задавен глас каза:

— Ще умрем и в единия, и в другия случай. Без него ние сме трупове. Но ще бъде по-добре, както си решил. Ще бъде по-добре да умре от собствената ти ръка, отколкото да го дадеш еничарин да стане, срещу народа ти и тебе нож да вдигне. Направи каквото ми каза и каквото си намислил. За мен не мисли. Не ме и търси вече.

Бай Георги държа дълго главата си между двете си ръце, побутна Лило и му каза да става. Каза му, че ще отидат на колибата, ще отидат при овцете, ще отидат да видят дядо.

Детето разтвори сънливите си очи. Седна на дъсченото креватче, завърза на босите си крака два свински опиняка, хвана мократа ръка на баща си, притисна се страхливо до него и тръгна.

Къщата им беше на край село. Заптиетата, поставени да пазят, бяха заспали. Дъжд и вятър шибаха по лицата. Балканската пътека бай Георги и Лило не сбъркаха. Тя беше същата, по която двамата много пъти са минавали, за да отидат при овцете, да занесат хляб и ядене на дядо Николчо.

Над главите им често прелитаха прогонени от бурята и дъжда птици.

Наближиха. Чуваше се вече бученето на водата в подземната пропаст. Лило се спря. Хвана по-късо ръката на баща си, притисна се по-здраво до него и започна да трепери.

Спомни си той какво му беше казал не веднъж дядо му Николчо. Да бяга настрана от това място. Бяха му разказвали, че тук излизат самодиви и ония, които идват близо около тази пропаст, самодивите ги хващат, отвличат ги в подземието и никога никой няма да ги види.

Баща му го обви силно с едната си ръка. Подхвана го с другата. Издигна го високо над пропастта. В този момент нащърбената луна разбута разкъсаните парцаливи облаци и освети балкана. Над тях със силен писък прелетя изплашен кос. Бащата погледна нагоре, повдигна Лило още по-високо и каза:

— Едничко ми е, но не мога на турчина да го дам — и го спусна в пропастта. Черният кос с още по-силен писък се върна, раздвижи въздуха близо до лицето на самотния баща и се изгуби в тъмнината. След него потъна в гъстата дъбрава и бай Георги Николов.

Небето стана по-тъмно. Гъсти облаци се трупаха един върху други. Червени ивици играеха на воля в тъмните небесни простори. Дъждът се усили.

Сутринта в подножието на планината овчари от Стакевци и Праужда видели, че извира бистра и студена вода. В тази вода съзрели да се върти шапката на Лило.

Оттогава мястото, от което извира водата, се казвало Лилова глава. По-късно хората забравили за отвличането на малките деца, забравили и тъжната история на тази бистра и студена вода и започнали това място да го казват само Врело.

А пропастта, в която бил пуснат Лило, се казвала Златарица, така се казва тя и днес. Оттук водите и днес с трясък летят и бързат да стигнат онова място, гдето някога за първи път тия води са разкъсали коравата гръд на балкана.